Йорданка Белева, писателка и поетеса: Буквата е инструмент и важно е в чии ръце попада

Човек трябва да живее със словото, за да може в няколко изречения да ти разкаже история, която да се впие в теб и да те следва дълго. Разказите на Йорданка Белева те прилъгват. Вкарват те в тъмното, удрят те в слънчевия сплит и след това те оставят да се съвземаш сам. И не можеш да си поемеш въздух. Това не е литературен талант, а мистика.

Йорданка Белева е родена в Тервел, завършила е „Българска филология“ в Шуменския университет и е доктор по библиотечно-информационни науки.

Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“ и „Пропуснатият момент“ и на сборниците с разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“ и „Кедер“. През 2021 г. излиза и дебютната ѝ детска книга „Баба Дрямка“.

За сборника „Таралежите излизат през нощта“ печели Националната литературна награда „Йордан Радичков“ през 2022 г. Нейни текстове са преведени на осем езика, сред които английски, немски, френски и арабски.

В края на 2025 г. излезе най-новата ѝ книга с кратки разкази – „Божията милост“.

– Често казваме, че азбуката е началото. Къде в нея свършва ролята на знака и къде започва духът?

– По-скоро бих ги свързала, вместо да ги разделям, защото азбуката е и знак, и дух, духовен знак. Дух и знак като успоредни прави, които красиво се пресичат в писаното слово на човека.

– Буквите код за оцеляване ли са, или просто инструмент за подреждане на мисълта?

– За мен буквата е магията, която променя смисли, размества светове, обърква и подрежда. Анатомията на думите, без които не можем.

– В творчеството Ви всяка дума изглежда внимателно претеглена. Каква е метафизичната разлика между буквата (като чиста форма) и думата (като съдържание)? Може ли една-единствена дума да побере цяла съдба?

– Сама по себе си, буквата е просто знак, но ние, хората, го пълним със звук, съдържание, смисъл, асоциация, памет. Разликата между това да изпишеш „да“ или да размениш буквите, така че да се получи „ад“, може би е най-краткият отговор дали една дума може да побере цяла съдба.

Имам разказ, който е озаглавен „Цената на буквата“, и в него съдбата на персонажите се променя заради неправилно предадено съдържание на пощенска телеграма: изречението „Вечен е“. Телеграфистката изписва като „вече не“ и слага край на една драматична любов.

Буквата винаги е била само инструмент и затова е важно в чии ръце попада. Да се надяваме, винаги да е в ръцете на грамотния човек.

– Казват, че народът е „невидим“, докато не бъде описан. Каква е връзката между нашата идентичност и кирилицата? Оформя ли писмеността начина, по който се чувстваме като българи?

– Съмнявам се, че всичко е невидимо и не съществува, докато не бъде описано. Много човешки съдби са останали само в устната реч, в предписмения период и въпреки това ги е имало, знаем за тях.

В този смисъл, българският народ е имал своята идентичност и преди кирилицата, имали сме писменост и преди нея, но кирилицата е официализирането на нашата идентичност, заявяването ни в света на духовността, в писменото творене на памет.

Кирилицата е нашият запазен символ, оцелял през вековете. Нашата оригиналност, паспортът ни за легитимиране сред другите. Кирилицата без съмнение е повод да бъдем горди, но бих казала, че само това не е достатъчно.

Стремя се да избягвам онези шовинистични приповдигнати настроения, трапезния патриотизъм, дори се срамувам всеки път, когато попадна на тяхна демонстрация.

Да, писмеността е начин да се чувстваме българи, но да не забравяме, че писмеността, в частност кирилицата, е само визуален код, който да бъде разпознат измежду многото кодове. Затова гордостта да си българин, не би трябвало да идва от кирилицата сама по себе си, а от високите постижения на писателите.

Никога не съм приемала определението за малък език и малка литература, за литература, написана на малък език – не числеността на ползвателите на един език го правят голям или малък. Всеки един език е вселена, но не всеки език е световен – и само писателите са тези, които разрушават физическите граници.

Кирилицата е световна именно заради писателите, които пишат на кирилица. Но и заради всички, които четат на кирилица.

– Къде в писането свършва личната болка и къде започва литературата?

– В литературата всичко е лично. Писането е може би най-дълбокото субективно пространство, в което някой се гмурка, докато чете, за да изплува този, който пише. И доколкото е така – писането е и мисия, и терапия.

За мен писането винаги е било начин да даваш на другите – утеха, възможност да чуят себе си през твоя глас, лекарство. Дали заради белотата на листа и тази на зимата, но винаги съм склонна да обединя в обща метафора писането и снега. Пред очите ми изниква човек, чиято къща е затрупана от обилен снеговалеж. И тук идва фигурата на този, който първи ще се осмели да мине през плътността на снега и с тялото си ще проправя път за другите.

Именно това е писателят – този, който топи снежинките една по една, стопля цялата зима и те оставя да стъпваш в отпечатъците от неговите стъпки. За да ти каже, че не си сам, че някой вече е вървял по този път преди теб. Че всичко под небето вече се е случило и светът не започва и не свършва с теб. Писателят идва да ти каже – всяко затрупване е от липса на човешка топлина, този сняг ще се стопи, ще дойде друг – не оставай без топлина.

Независимо как определяме писането – като мисия или терапия, не трябва да забравяме, че то е преди всичко отговорност. Морална отговорност. Въпросите, които винаги съм си задавала, когато става дума за писане и за литература, са свързани с човешките права и с човешкото достойнство.

Например писателят често „експлоатира“ нечия болка, за да направи от нея красив разказ, но оправдано ли е това и акт на посегателство ли е? Ако приемем, че литературата е акт заради другите – дали всичко в тяхно име е оправдано? Писателят е особен вид престъпник, но не познавам по-красиво и по-смислено престъпление от писането.

– Ако срещнете Йорданка Белева като момиче, което тепърва започва да пише, какъв съвет бихте ѝ дали или премълчали?

– Ако ѝ дам съвети, ще вземе да ме послуша и сега няма да съм такава, каквато съм. А и доколкото познавам момичето, не би приело съвет от никого. Но точно тази опърничавост и дързост донесоха и самотата, и трудните пътища, чиито плодове ми се услаждат дори и днес или без чиято горчивина не мога. Аз съм творение на това дете и само мога да го прегърна и да му благодаря.

– Вие сте майстор на късия разказ. Това съзнателна съпротива срещу излишъка в света ли е?

– Човек трябва да пише с уважение към езика, но и към читателя. Разводняването при писането е обида към интелигентността и към времето на читателя. Но и към езика. Цитирам по памет апостол Павел, който ни учи, че предпочита пет разбрани думи вместо хиляди на неразбран език. В този смисъл – и пет сълзи са плач по някого.

Дълбочината на чувството не идва от количеството думи, а от усета и умението да покажеш голямото чрез малкото.

– Нужно ли е образование по творческо писане в България? Може ли да се преподава „талант“, или се преподава само „хигиена на текста“?

– Творческото писане е по-скоро начин да пуснеш почерка си на състезание със самия себе си, за да ти се потвърди дали този почерк е твой, или е компилация от почерци на прочетени от теб автори. Да разбереш доколко е основателна претенцията за разпознаваемо присъствие в литературата.

– Кое е първото нещо, което бихте задраскали в ръкописите на учениците си по творческо писане?

– Аз съм много дребнав и заядлив редактор. Дразня се от повторения, от пилеене на езикова и времева енергия, от неясноти, от тромавост в текста, от безсмислени описания.

„Опитай да го кажеш още по-кратко!“ е може би най-срещана реплика, която получават моите курсисти. Но усетя ли, че чета страници от талантлив автор, непременно ще направя така, че всички да разберат за него. Ще преливам в собственото му усещане за значимост и ще му повтарям, че е готов да полети.

– Какво остава от един народ, ако му отнемем книгите? Може ли една нация да съществува само в бита, без своята фикция?

– Много хубав въпрос! Зависи дали насилствено са отнети книгите на този народ, или народът, през опростачването си, се лишава от книгите и издига като ценности чалгата във всичките ѝ проявления.

Ако насилствено отнемеш книгите на един народ, той още по-силно ще се стреми към тях – ще ги създава, ще ги размножава и усилва живота им. В този смисъл – дори да отнемеш книгите на един народ, не можеш да отнемеш фикцията му, вродената жажда за създаване, разказване и научаване на истории.

Въображението е най-мощната човешка сила и нито една (р)еволюция не е възможна без въобразените светове, които провиждаме за себе си и за човечеството.