Проф. Миглена Темелкова, председател на Съвета на ректорите: Необходима е промяна в модела на финансиране на университетите

Студио „Аз-буки“ в YouTube е най-новото онлайн пространство на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“. В него срещаме своите зрители и читатели с интригуващи, вдъхновяващи и мотивиращи събеседници, за да разговаряме с тях за образование и наука.

В поредното издание на „Студио „Аз-буки“ с проф. Миглена Темелкова – председател на Съвета на ректорите и ръководител на Висшето училище по телекомуникации и пощи, разговаряме за финансирането на системата, много или малко са висшите училища у нас, как да бъдат пълни лекционните зали и как да се гарантира качеството на обучението на студентите. 

Проф. д-р Миглена Темелкова завършва финанси и право. Специализира „Лидерство“ в Университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Има собствена методика за обучение и изграждане на дигитални лидери – Smart Leadership, по която са обучени стотици студенти. Автор е на десетки публикации на български, английски, немски и руски език.

През 2019 г. става първата жена, избрана за ректор, в историята на Висшето училище по телекомуникации и пощи, което управлява и в момента. Пет години по-късно става и първата дама, начело на Съвета на ректорите. Преди дни е подкрепена за втори двугодишен мандат като председател на организацията.

– Проф. Темелкова, получихте доверие за втори мандат начело на Съвета на ректорите. Какво не успяхте да промените в първия мандат?

– Много неща. На първо място, срещахме неразбиране от страна на държавата за проблемите на висшето образование. Налагаше се да обясняваме какъв е дневният ред на университетите. За съжаление, държавата така и не припозна Съвета на ректорите като свой равностоен партньор.

Не успяхме и да променим модела за финансиране на висшите училища. От две години казваме, че той е неадекватен на настоящата реалност. Формиран е през 2016 г., когато с постановление на Министерския съвет Рейтинговата система на висшите училища от инструмент, който ориентира кандидат-студентите, е превърната в инструмент за финансиране на университетите.

От 2016 г. до 2026 г. реалностите коренно са се променили, но продължаваме да използваме този модел за финансиране. И тъй като той е изчерпан, всяка година му слагаме по една кръпка, за да можем да закърпим и бюджетите на университетите.

Не можахме да се преборим и с това, че държавата смята, че частните университети са отделна писта. А цялата система е едно цяло – и държавни, и частни, и малки, и големи, и специализирани, и широкопрофилни университети.

Освен това не можахме да убедим държавата, че е много важно да облекчи визовата си политика, защото кандидат-студент от трета държава, за да разбере дали ще получи виза, преминава през процедури две и повече години.

– Какво трябва да променим?

– Трябва много сериозно да преосмислим как финансираме университетите си. Дали искаме те да продължат да бъдат зависими толкова много от държавата, или искаме да приложим модел, който може да ги превърне в центрове за печалба, защото това е възможно.

Много модели има по света. Съвсем наблизо унгарският модел не е толкова лош, защото те са били в същата ситуация, но прилагат нов модел и превръщат висшите училища в обществени институции. Това води до попадането например на Университета „Земелвайс“ (най-старото висше медицинско училище в Унгария – б.р.) в топ 300 на световните рейтингови класации. За няколко години е станало това, но е имало адекватна политика.

Подобно нещо може да се случи в България, ако изместим фокуса и от държавни превърнем висшите училища в обществени институции, които стопанисват сами активите си и имат възможност да оперират на глобалния образователен пазар не толкова регулирано, колкото в момента. Някои от тях, разбира се, ще изпаднат от пазара, но това е реалната конкуренция.

В момента и държавните, а и частните университети, са подложени на много строга регулация. Ако държавата беше облекчила визовата си политика и ако беше създала предпоставки университетите да излязат извън границите на България, като правят филиали и сключват договори за франчайз, то пари със сигурност щяха да потекат към тях. А това е принадена стойност и в брутния вътрешен продукт на България.

Облекчаването на визовата политика води до приход и в друг аспект – вкарваме човешки ресурси, първо, като студенти, които също ще подпомогнат икономическия оборот, защото те наемат жилища, пазаруват и пътуват. Тоест в българската икономика в оборот влизат нови пари, идващи отвън. Освен това тези студенти могат да работят почасово и да компенсират частично липси, които наистина са драстични на трудовия ни пазар.

От трета страна, тези специалисти могат да останат и да продължат да подпомагат трудовия пазар. Но могат да се върнат и в държавите си, където ще имаме едни от най-добрите приятели на България.

Ако изнесем българско висше образование, това също означава създаване на приятелски общности в конкретните държави. Същевременно с това има и приход от такси. Пак пропуснати финансови ползи.

– Звучите малко като политик.

– Най-малко искам да звуча така.

– Но и като финансист. Да влезем в дълбочина. Какво можем да заимстваме в модела за финансиране на университетите от унгарския модел?

– В Унгария държавата е създала фондации, като им дава средства, но ги натоварва с изпълнението на определени политики. Те следят за оперативното им реализиране от университетите. И им отпускат толкова пари, колкото е тази реализация. Така публичният ресурс се разпределя съразмерно на постигнатия резултат.

В България подобен модел се опитва от няколко години да въведе МОН. Когато даден ректор бъде избран, му се възлагат политики от страна на Министерството и всяка година той отчита изпълнението им. Само че това не е свързано с финансирането на висшето училище, а на ректора се поставя оценка, на база на която се определя единствено възнаграждението на академичното ръководство.

Нещо много ценно се е случило в резултат на промяната в Унгария. Университетите, тъй като са мотивирани да постигат резултати, започват да реализират много бързо връзката образование – бизнес – наука. За много кратко време някои от университетите се превръщат в генератори на регионалното развитие. А ние имаме региони в България, които се нуждаят особено много от подобно ускорено развитие. Забележете още – в региони, където няма университет, те западат.

На икономиката ѝ трябва практико-приложна наука, чиито резултати на другия ден да бъдат внедрени в практиката – в конкретна фирма или бизнес сектор.

– Заявихте, че Съветът на ректорите трябва да има съгласувателна роля. Нужна ли му е повече власт в решенията за образованието?

– Не. Съветът на ректорите иска, когато става въпрос за проблеми и политики, свързани с висшето образование, той да бъде равностоен партньор. Това е и препоръка, между другото, на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Защото автономност на елементите на системата на висшето образование може да се получи единствено, ако то бъде дистанцирано по някакъв начин от държавата.

Именно с това е свързан мотивът ни да търсим тази задължителна съгласувателност, а не съвещателността, която в момента имаме по закон. Няма как да формираме политики, които да са в дневния ред на университетите, ако самите те не кажат, че това са техните политики и проблеми.

– В момента сме в удължен бюджет. Каква е ситуацията в университетите?

– Те оцеляват от четири-пет години. Формираме отзад напред техните бюджети. Заложили сме в закона средна заплата за сектора от 180% от средната за страната, а с министерско постановление – минимална асистентска заплата. Това означава моментално разход в бюджета на университетите. А за да го покрият, те трябва да имат приход. Единственият източник на частните университети са таксите, а на държавните – таксите плюс субсидията, заради която таксите им са много по-ниски. Но субсидията по настоящия модел за финансиране не покрива този разход, който по закон задължително формираме.

– Това е моделът, в който парите следват студента, и Вие казвате, че той е изчерпан.

– Това е модел, в който са заложени много показатели, но този с най-голяма тежест е средно претегленият брой студенти, което горе-долу е същата философия. Макар в този модел да има и други показатели – например научна продукция по брой, не по качество, реализация на студентите, доходи на завършилите.

И ето един дискриминационен критерий. Как мерим с един и същ показател студенти, които са завършили в София, където доходите при реализация след завършване са много по-високи, отколкото примерно на студенти, завършили и работещи във Пловдив, Русе или Варна?

– Нов критерий в субсидията е и присъствието на студентите в час…

– Да, редовно от тази година университетите са проверявани от МОН и това също е влязло в Рейтинговата система като показател, който участва в субсидирането на държавните университети.

В XXI век, когато младите хора търсят дигиталния университет, ние ги броим като пилци дали присъстват физически в аудиторията.

– Добре, ако е изчерпан моделът, както казвате, дайте конкретика какво да се промени.

– Това трябва много да се дискутира. Ние имаме готов модел от есента на 2024 г. За съжаление, в този период се смениха няколко министри на образованието и науката. Предлагали сме го на всички, но за съжаление, той не беше припознат.

Не казваме, че това, което предлагаме, е най-правилното. Искаме дискусия, защото само в нейния ход може да се роди най-правилното за система с много заинтересовани страни – университети, държава, синдикати, работодателски организации…

– Добре, обаче дори да опитаме да намерим перфектния модел, няма хора. В някои професионални направления капацитетът на висшите училища у нас е запълнен едва на 20 на сто. Каква е формулата да променим това?

– Прав сте. Има университети, в които наистина това е огромен проблем. Но това отново е свързано с финансирането. Когато нямаш мотивация, ти си караш в руслото, което ти е удобно. Сега защо да правя нови лекции примерно по изкуствен интелект? Те и без друго толкова плащат.

Ще ви дам пример, който смятам, че е много показателен. Преди шест години и малко, когато поех Висшето училище по телекомуникации и пощи, никой не знаеше къде се намира то. Студентите ни бяха на ръба. Тогава направих разбор и си казах: това е най-малкият държавен университет в България, неразпознаваем по никакъв начин. Какво му трябва, за да блесне по някакъв начин, да излезе на пазара и да го забелязват?

Дадох си сметка, че ни трябват уникални специалности, каквито нямат аналог в друг университет. И в момента имаме специалности, които нямат аналог дори на Балканите. А според Рейтинговата система имаме най-много привлечени чуждестранни студенти в професионално направление „Комуникационна и компютърна техника“ в сравнение с останалите технически висши училища.

Значи може за 4 – 5 години да изстреляш един аутсайдер, ако си мотивиран и имаш адекватна политика и мениджмънт. Точно заради тези специалности Висшето училище по телекомуникации и пощи е единственото, което поиска през последните години увеличаване на капацитета си от Националната агенция по оценяване и акредитация. И го получи.

– Споменахте чуждестранните студенти. Успяваме ли да привлечем студенти от диаспорите?

– Да. Много университети успяват, благодарение на постановленията, които действат. Може би не в размера, който ни се иска.

Има още една ниша, която не е достатъчно разработена. И нейния фундамент поставят неделните ни училища в различните държави. Децата в тях са потенциални кандидат-студенти на българските университети. Някои от тези неделни училища са сертифицирани да провеждат изпити, които се припознават от българските университети като вход. Но не всяко има този статут, така че има какво да се работи от страна на държавата.

– Решение ли са филиалите на български университети?

– Да. Но отново се сблъскваме с регулацията. За да открие един университет филиал, първо той трябва да има оценка 9 и нагоре от институционална акредитация и акредитация на направлението, чиито специалности ще изнася.

В последните години НАОА, порицана от политиците, драстично намали оценките на почти всички университети, което създаде първия препъникамък за тях да изнасят родно образование. Съветът на ректорите искаше облекчаване в Закона за висшето образование и деветката да стане 8,5 или 8. Въпрос на дискусия. Десетки пъти сме имали разговори с почти всички министри, но всеки подминаваше това искане.

Следващият препъникамък е много тежката административна процедура у нас, защото, за да изнесеш филиал, трябва да минеш през одобрение на Министерския съвет.

Ако се вгледаме добре в тези процедури и премахнем препъникамъните, смятам, че откриването на филиали точно в регионите на диаспората е много ценно за България. Представете си, ако имахме адекватен филиал примерно в Скопие, дали такива щяха да бъдат нашите отношения?

– Тук е въпросът дали някой ще ни разреши да направим такъв филиал в Скопие…

– Между академичната общност, между другото, българската и македонската, не виждам да има проблеми. Пътувам редовно в Северна Македония. Във времената, в които там имаше силно антибългарско говорене, техен университет ме направи почетен професор. Не смятам, че в академичната общност го има това разделение. И точно тя може да бъде мостът между двете държави.

– Да поговорим за качество и количество. Често чуваме – който влезе, завършва. Празни зали, понякога формално обучение… Как убеждавате бизнеса, че дипломите носят стойност?

– Докато даваме парите на глава студент, как искате да ги късат. И качеството, което сега тръбим, че го има, дали е това, което трябва да бъде?

Колкото до бизнеса, в някои университети той се е превърнал в част от академичната общност. Например във Висшето училище по телекомуникации пощи днес 25% от академичния състав де факто са хора на високи позиции в ИТ компании, в телекомуникационни компании и технологични фирми. Някои от тях вече са доктори, други са доценти.

Когато привличаме хора от практиката, може да привличаме и студенти в залите. Тогава те са мотивирани да отидат на практика или на стаж. Привнасянето на практическия елемент в обучението според мен е една от най-съществените принадени стойности на специалиста на бъдещето. Ако човекът с диплома заеме първо работно място, но в хода на обучението си е имал досег с реалната производствена и бизнес среда, той не се нуждае от допълнително обучение.

Още един пример и ще си отговорите защо съм против броенето на пилците в аудиториите. Деветдесет и четири процента от нашите студенти започват да работят веднага след I курс. Защото хората от практиката, когато влизат на лекции, веднага издърпват студентите на работа в компании. По този начин те хем учат, хем трупат и стаж. И когато завършат, имат възможност да започнат на малко по-висока позиция.

Това е вид дуално обучение във висшето образование. Сега много се говори за въвеждането му, но някои университети отдавна са го направили.

– Как стои въпросът с промяната и осъвременяването на програмите в университетите?

– Това се прави редовно във всички университети заради формалните акредитационни процедури. Казвам формалните, защото НАОА, която трябва да оценява качеството, оценява само по формални и количествени критерии. Методиката ѝ в последната половин година е оспорена от множество университети. Тя вече е качила за публично обсъждане и нова методика, която отново залага само на количествените показатели.

Разбирате, че ако университет ще си получи оценката за качество, ако си е сменил десет пъти учебните програми, ще го направи десет пъти. Но дали това е гаранцията за качество? А тази оценка също влияе във финансирането на университетите.

Колкото до поведението на университетите относно качеството на учебните програми – те нямат друг изход, освен да работят с бизнеса. Да взимат от него онези знания, умения и компетенции, които трябва да интегрират в учебното съдържание. Разбира се, ако искат да бъдат припознати от кандидат-студентите и да подготвят кадри, адекватни на трудовия пазар. И тази релация е много силна в някои университети.

– Споменахте наука. Пишат ли се научни статии в момента, които да пълнят таблици, вместо да решават реални проблеми?

– Естествено.

– Защо?

– Защото от 4 – 5 години директивата от страна на държавата е – публикувайте в Scopus и на Web of Science. А те са скъпи бази данни и за да публикуваш, трябва сериозен финансов ресурс. Да, това е шанс за изследователите ни, в крайна сметка, да достигнат до тези бази данни. Но когато превърнеш този шанс в част от оценката за акредитация, от наукометричните показатели, чрез които можеш да израснеш академично, се превръща пак в бизнес, бих казала. В счетоводство – започваме да броим публикации, но дали те имат принос за науката и за практиката. Кой го оценява?

– Вероятно имате решение?

– Опираме до фундаментален въпрос, на който нито държавата, нито някаква по-широка аудитория е дала отговор. В света най-общо има две системи на изграждане на висшето образование. Едната е съветската или руската, другата е западноевропейската. Тази, до която ние се доближаваме, когато е формирана, се базира на принципа – университетите като обучителни организации и БАН, която е натоварена с науката.

Западноевропейският модел интегрира наука, обучение и практика в едно. Там университетите са и научноразвойни организации, и хъбове. Университетският кампус е своеобразен мозъчен тръст, който е генератор на регионално развитие.

В последните години у нас се опитваме да превърнем университетите в някакъв дублаж на БАН. Създадохме и научноизследователски университети. А другите какви са?

Фундаментално трябва да си отговорим всички в тази общност – академична и научна, каква система искаме да имаме. И кой какви функции и задачи да има в нея.

Оттам насетне въпросът е къде и как да стане тази наука видима. Да, едната писта са познатите Scopus и Web of Science. Но защо само те? Има списания с отворен код, други не по-малко качествени списания, които не са в тези бази данни. Един риторичен въпрос: ако примерно съм доцент или професор по право и пиша юридически статии, кой чужд журнал ще ми публикува статията за българското право? Почти никой, да не кажа никой.

На нас ни трябва български рефериран портал, който да има излаз към глобалното научно пространство и да бъде достатъчно разпознаваем в него. Това обаче става с усилията и с волята на държавата. И трябва да бъде стратегически приоритет да направим разпознаваем национален научен портал, от който също може да се печели. Защото ще има мотивация и чужденци да публикуват в него. Мисля, че има български списания, които привличат чужденци за публикации в тях.

– Често говорите за интердисциплинарност и алианси. Означава ли това окрупняване в сектора?

– Не. Интердисциплинарността е потребна с оглед бъдещето. Университетите не сме си самодостатъчни. Търсенето на партньорства означава развиване на взаимоизгодни дейности между равнопоставени страни.

Така например се появиха инженерите по телемедицина, които обучаваме в нашето висше училище. Две години те се обучават в Медицинския университет в Плевен и две години ние ги учим на инженерство в София. Подобна е ситуацията с инженерите ни по софтуерно програмиране в медицината, където работим с Медицинския университет в Пловдив, и с организаторите на въздушното движение, които обучаваме заедно с Висшето военновъздушно училище. И те ще получат първите дипломи, издадени от два университета.

– Да Ви задам по друг начин въпроса. 52 университета много ли са, или са малко?

– Любимият ми въпрос. Да се върнем, когато е създавана нашата университетска система. Държавата тогава е целеположила като структура на висшето образование няколко широкопрофилни университета и множество тясно профилирани. Тази структура е запазена относно държавните висши училища. Дори са с едно по-малко, защото го няма Висшето артилерийско училище в Шумен.

Броят на университетите ни не е голям, ако те не излизат от профила си. Но тук въпросите не са към мен, а към онези органи, които разрешават акредитация на нетипични за дадени университети специалности.

Не е проблемът броят на университетите. Проблемът е акредитацията на специалности, които не са обвързани с регионалните потребности, където се намира конкретният университет, не са обвързани с реалните нужди на икономиката и не са типични за профила на висшето училище.

– Вие преподавате лидерство. Кое липсва на българските лидери днес?

– Ценности. Нямаме вече ценности. Загубихме ги във времената на преход. Лидер без ценности много бързо се обезценява.

– Всеки лидер има своите учители на своя живот. Кои бяха Вашите учители?

– Много са. Аз съм човек, който винаги се опитва да научи нещо ново и не отхвърля никого и ничие чуждо мнение. Винаги ме провокира за размисъл. Много учители съм имала и няма да си позволя да отлича нито един, защото рискувам, че ще пропусна някого.

Може би най-силно, по-скоро емоционално, ми е повлияла срещата с американския дипломат и бивш държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт.

– Кое ви впечатли у нея?

– Изключително хладният и прагматичен ум.

– Накрая превъртаме лентата десет години напред. Как изглежда успешният български университет?

– Ако продължат тенденциите, които забелязвам, успешният университет би трябвало да е дигитален.

– Изцяло?

– Най-вероятно. Не казвам, че това е мечтаният ми университет.