Образованието в уязвимите групи – мисията е възможна

Това коментира за „Аз-буки“ Деян Колев – председател на Център „Амалипе“. Според него въвеждането на компетентностния подход ще допринесе за по-качествено образование и за това от родните училища да излизат личности, които имат нагласата да бъдат успешни хора.

Деян Колев е председател на Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“, който работи за повишаване на образователното ниво на ромската общност. По професия е учител по философия. Преподавал е в Професионалната гимназия по туризъм във Велико Търново. Автор на четири учебни помагала и тетрадки по ромски фолклор, които се използват в стотици училища.

Интервюто взе
Стоян СТОЯНОВ

Г-н Колев, как компетентностният подход, чието въвеждане е сред приоритетите на екипа на министър Красимир Вълчев, може да промени образователната система?
– Прилагането на компетентностния подход е изключително важно. Той ще допринесе за по-качествено образование и за това от родните училища да излизат подготвени за живота и за икономиката личности, които имат нагласата да бъдат успешни хора.
Образованието винаги изпълнява някакъв вид обществена поръчка. Но е консервативно като система и често изостава от бързите промени в обществото. А то се промени много за последните 30 години и училището има какво да компенсира. Необходими са ни младежи, които са подготвени за новите социални, икономически и културни условия. И компетентностият подход е ключов в тази посока.
– А как той може да подпомогне образователната интеграция на деца от уязвими групи?
– Относно образователната интеграция, сигурен съм, че компетентностният подход може много силно да я стимулира. Защото една от основните причини, поради която някои от ромските деца странят от училището, е, че образованието им се струва много абстрактно, непригодно за живота и неподготвящо хора, които после ще си намерят работа. От тази гледна точка, сигурен съм, че с утвърждаването на компетентностния подход училището ще стане много по-атрактивно и за децата от уязвими групи. А оттам ще доведе и до отпадане на голяма част от необходимите в момента мащабни мерки по обхващането на децата в образователната система.
– В каква посока виждате ефекти от прилагането на този подход?
– Виждам ги преди всичко в развитието на дигиталните и предприемаческите компетентности и на креативността. Това определено е много важно за тези деца и техните родители. Факт е, че дори и в бедните семейства, в селските райони и в откъснати населени места много от формално неграмотните родители използват например „Скайп“ и социалните мрежи, за да се свързват с роднините си. И когато те видят, че училището формира компетентности в дигиталните технологии, то ще стане по-привлекателно.
Важен акцент в този подход е и изграждането на ценностни ориентации и нагласи. За ромските семейства е много важно училището да формира морални ценности. А също така в образованието да влязат теми, свързани с ромската култура, фолклор, история, за да могат да припознаят те нещо от себе си в училище. Убедили сме се в това на терен. От 2002 г. „Амалипе“ работи за въвеждането на свободноизбираеми или факултативни часове по ромски фолклор или включването му в заниманията по интереси. Това има позитивен ефект върху посещаемостта на децата и тяхната мотивация да се справят по-добре в часовете.
– Кои са основните предизвикателства за образователната интеграция на тези деца?
– Когато започна работа „Амалипе“ през 2001 – 2002 г., първоначалната цел бе всички ромски деца да завършат поне основно образование – тогава VIII клас. Днес смея да твърдя, че като изключим децата, които отиват в чужбина, отпадане в основна степен вече почти няма. То се случва по-скоро в гимназиалната степен. И ако преди години бяха единици ромските деца, които продължаваха в гимназиалната степен, днес имаме 124 училища, в които в средния етап преобладават ромските ученици. Там предизвикателството е по-скоро всички да стигнат XII клас, да издържат матурите и да вземат диплома. Но виждаме сериозно развитие в тази посока.
– Тоест виждате промяна в нагласите към образованието в уязвимите групи?
– Определено промяната е видима и все повече ромски семейства инвестират в образованието на своите деца. Родителите от тези общности са значително по-мотивирани. Важно е самата общност да реши да се промени. Само с външни усилия това няма как да стане.
Например във всяко едно от 280-те училища, с които работим в мрежата „Всеки ученик ще бъде отличник“, полагаме усилия да се формира клуб от активни родители. И сме постигнали това в 70% от тези училища. Дори в по-малките, където има по-консервативни ромски групи, успяваме да намерим родители, които да формират подобен клуб. Те работят на доброволни начала, а целта на членовете им е да подпомогнат образованието не само на своите деца, но и на останалите от общността. И там, където се създаде такъв клуб, постепенно се увличат и други родители и промяната се случва стъпка по стъпка.
– Предполагам и образователните медиатори имат положителен принос в тази посока…
– Тяхната роля наистина е много важна. По-масово те започнаха да се назначават от миналата година. През този септември са назначени още медиатори и социални работници. И те оказват огромна роля по активизиране на родителските общности и с това да дават пример, че образованието е важно и мисията е възможна. И когато този медиатор е от конкретната местна общност, това улеснява комуникацията и повишава ефекта от неговата работа.
Още по-голям е ефектът, когато в училището работи учител от ромски произход. За радост, техният брой нараства. И там, където работят, примерът им е заразителен.
– Вероятно и примери на успели от общността също могат да насърчат младите да изберат пътя на образованието…
– Несъмнено и категорично. Затова и ние на много места правим срещи на семейства с успели роми от всякакви професии – учители, лекари… По време на тези разговори родителите разбират, че и техните деца могат да постигнат много в живота, ако се учат усърдно.
– Струва си да се разказва и за положителните примери на отделни училища за образователна интеграция на децата от уязвими групи.
– Да, има такива примери и наистина техният опит трябва да стане известен на обществото. Да се споделя в образователната система и да се мултиплицира там, където условията са сходни и позволяват това. Защото е важно да се търсят работещи подходи спрямо всеки отделен случай.
Например ОУ „Св. Паисий Хилендарски“ в с. Сотиря, Сливенско, което е част от мрежата ни „Всеки ученик ще бъде отличник“. Там успяха да направят постепенно промяната през последните 10 години и от училище пред закриване поради липса на деца през 2001 г., сега строят за втори път нови класни стаи, за да има къде да учат над 400-те ученици. От начално училището стана и основно. Дори има потенциал да стане обединено, ако се инвестира в сградния фонд.
Много добри неща в последните години прави и екипът на ОУ „Васил Левски“ в с. Караджово, област Пловдив. Има и други подобни примери на успешна интеграция на децата от уязвими групи в образователната система.
– А как оценявате резултатите от прилагането на Механизма за обхват и задържане на децата в образователната система?
– Непосредствената задача по връщането на децата в училище на много места се върши успешно. Не мога да кажа, че на 100% са върнати децата, но като цяло, ефектът е положителен. Особено на местата, където институциите си подадоха ръка реално, а не формално.
Разбира се, има още много предизвикателства. Но намирането на решение на две от тях е особено важно. Първото е образованието на децата, които са в чужбина със семействата си. Тук става дума за десетки хиляди деца. А решенията трябва да се търсят на национално, европейско и междудържавно равнище. Например ясно е къде са големите концентрации на български ромски деца зад граница. Примерно от Североизточна и Централна Северна България – особено от групата на миллета, те мигрират масово в Германия. По наши наблюдения там голяма част от децата ходят системно на училище, научават немски език, интегрират се успешно. Но няма официална информация. МОН дори не знае точно колко деца са напуснали страната. Да не говорим, че няма информация колко са записани в училища в чужбина.
За тези деца стои и въпросът за реинтеграцията им, когато след няколко години се завърнат у нас. И то така, че да не се налага да повтарят класове. В същото време, много родители се връщат без документи за образователно равнище.
Необходимо е свързване на образователните информационни системи на държавите в ЕС. Министър Красимир Вълчев постави въпроса за междудържавна спогодба например между България и Германия, която да позволява обмяна на информация и проследяване на напусналите нашата образователна система и дали те се включват в германско училище.
Второто голямо предизвикателство е свързано с най-проблемните и маргинализираните семейства, които отказват да пращат децата си на училище дори след посещение на екипите за обхват. Според мен тук не е използван достатъчно капацитетът на организациите, които работят в общността и имат доста добри и непосредствени контакти с родителите. Смятам, че трябва да се разработи механизъм, при който на такива организации да се делегират конкретни случаи и те да работят с подобни семейства, за да се върнат децата в клас.
Никога няма да успеем на 100%, но всяко върнато дете е даден шанс и е прокарана пътека за развитие.
– Предизвикателство обаче остава и задържането им в класните стаи и постигането на резултати…
– Да, големият въпрос е какво става с децата, след като ги върнем в класните стаи. Защото част от тях после отново отпадат. Част не успяват да се адаптират и да наваксат пропуснатото, други не намират подходящата подкрепяща среда в училище, за да постигнат това. Много често въпросът не е толкова в преодоляването на дефицити на знания, колкото да се намери подкрепяща среда. И в това отношение усилията трябва да бъдат насочени към създаване на подходящи условия за тяхното адаптиране, допълнителна работа за наваксване на пропуснатото и прилагането на мерки за превенция на отпадането.
– Какво е необходимо да се направи, за да се подготвят педагозите да работят в мултикултурна среда?
– Семейната среда е важна, но учителят е ключовият фактор в училището. Факт е, че все още педагогическите специалисти не излизат от висшите училища достатъчно подготвени да работят в мултикултурна среда. Проблем има и с цялостната им подготовка. Но това е друг разговор за необходимостта от осъвременяване на учебните програми в педагогическите специалности, за да бъдат новите учители подготвени адекватно и да притежават необходимите знания, умения и компетентности, за да се справят с новите предизвикателства пред образованието в дигиталното ни време.
За учителите трябва да има и постоянна съпътстваща квалификация за работата в мултикултурна среда. Надявам се до месец-два най-после да започне реализирането на специална схема за обучение на педагогически специалисти за работа в мултикултурна среда по ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“, която се бави от 3 – 4 години. Много е важно да има съпътстващи обучения и със средствата, които училищата отделят за квалификация.
И разбира се, висшите училища да попроменят програмите, да включат такъв тип знания и педагогическа практика в подобна среда. Защото обикновено задължителните си практики бъдещите учители изкарват в най-добрите училища. Трябва да се направи така, че стаж да се провежда и в училища с голяма концентрация на деца от уязвими групи, за да могат бъдещите учители да видят на терен средата.
– Как оценявате мерките за десегрегация и срещу вторична сегрегация, които се прилагат в страната? Очаквате ли и други случаи като на закритото сегрегирано училище в Габрово, както реши Общинският съвет?
– Сегрегацията е много тежък проблем. В Габрово бяхме част от решението, защото предложихме закриването на ОУ „Цанко Дюстабанов“. И през миналата учебна година наши медиатори работиха с родителите и с децата, за да наваксат образователните дефицити. Те бяха разпределени по едно-две в различни паралелки в други училища. Интегрират се добре и се справят. В края на учебната година нямаме нито един отпаднал ученик от тях. А само един остана на поправителен през септември.
В масовия случай обаче общините не вземат мерки срещу сегрегирането на училища.
За мен е ясно, че първично сегрегираните училища – тези, които са построени в ромските квартали, ще продължат да съществуват. Няма как да закриеш училища с от 900 до 1400 деца и да ги извозваш до други райони. Но трябва да се работи в посока да не се увеличават годините престой в тях, тъй като има няколко лоши примера, когато тези училища бяха направени обединени до X клас.
Ние категорично подкрепяме обединените училища в селата и сме твърдо против тях в градовете. В първия случай те осигуряват оставане на децата в образователната система по-дълго, докато във втория водят до сегрегация. В градовете има достатъчно средни училища и децата от уязвими групи трябва отрано да влизат в тях и да се интегрират.
Дори бих отишъл и по-нататък – сегрегираните училища да бъдат само начални, където и резултатите, общо взето, не са толкова лоши. Нишката се къса в прогимназиалния етап. В този ред на мисли, би било добре да се върви в посока първично сегрегираните училища да бъдат само начални. И от самото начало да се работи с родителите и децата, че след IV клас те ще се разпръснат по други училища.
От друга страна, трябва много сериозно да се стопира вторичната сегрегация. Свидетели сме, че когато ромските деца надхвърлят 20-те процента, родителите започват постепено да изтеглят децата си. Общините трябва да работят за превенция на вторичната сегрегация. И колкото по-рано се вземат мерки, толкова по-възможен е успехът. Много често обаче общините правят обратното – например, като закрият селски училища с ромски ученици и всичките ги насочват към едно училище, което автоматично става сегрегирано. Подходът за разбиване на вторичната сегрегация трябва да е като в Габрово – децата да се разпределят в абсолютно всички други училища.
– Г-н Колев, имате ли за себе си определение какво означава днес качествено образование?
– Това е образование, при което на учениците е приятно и интересно в училище и излизат от него подготвени, като ценности за модерния живот и за бъдещата си професионална реализация. Не одобрявам разделението между „достъп до образование“ и „качествено образование“. Ако едно училище функционира добре, ако прилага иновативни подходи, ако овластява родителите и учениците, то прави и двете неща едновременно.
И прибира децата в училище, и ги подготвя за живота. И от тази гледна точка, възприемам като едно цяло достъпа до образование и качественото образование.